Върнахме се на главния булевард,
намерихме спирката и с автобус се върнахме пак на Кабаташ, от където хванахме
трамвая за да слезем на Еминьоню.
За пръв път ни беше да попаднем пешеходно около моста
Галата, така че определено голяма емоция беше. Минахме по надлеза, попивахме
всеки момент от глъчката, хората, глъчката…лесно успяхме да намерим точно
„къщичката” на пристанището преди моста, от която тръгваше нашия ферибот и се
оказа, че има 20 минути до тръгването му.
Платихме си пак с
Истанбулкарт и влязохме. Имаше 2-3 човека, които чакаха а след минути чакалнята
се напълни до пръсване.
Ферибота дойде, и докато паркираше скроихме плана от къде
влизаме, къде минаваме и къде сядаме.
Отвориха вратите и юрууууш – пролича си, че сме си от изтока
всички, защото падаха, препъваха се и жени и мъже, ама тичаха да се качат
първи.
Голям смях беше, докато за малко тълпата да прегази една жена на
стълбите към втория етаж на ферито. Понеже "В Рим като римляните" и ние търчахме, та снимки няма. Добрахме се по план до откритата палуба, аз се настаних до парапета и почнах да треперя от страх. Имам фобия от високо, а то си беше височко.
Настанихме се, ферито заплашително беше наклонено в нашата
посока и като първо качване на водоплавателен съд беше маалко страшничко, ама
бързо се свиква, че и кратко ни се стори пътуването.
Видяхме гара
Хайдарпаша, която продължава да функционира без покрив.
Няма коментари:
Публикуване на коментар